Сред незапознатите с философията на спорта ръгби битува мнението, че това е грубиянски спорт, изпълнен с блъскане и други видове агресия. А всъщност това е един действително контактен спорт, в който обаче мислите на отделните състезатели са насочени в името на доброто и успеха на отбора, а към противника се подхожда с огромно уважение.
Няколко примера за влагането на страст, за отборния дух и за чувството да защитаваш честта на България са разказани от Костадин Дебренлиев - национален състезател, селекционер на младежкия тим на страната по ръгби (до 20 г.), преподавател по този спорт в Нов български университет.
През сезон 2015/16 г. юношите на “Локомотив” (Сф) от набори 1998, 1999 и 2000, с които тренирах и аз, наложително трябваше да представим клуба в по-горна група - старша възраст. Тогава треньорът Тихомир Симеонов ни каза: “Момчета, ще търпим поражения, но това много ще ни сплоти и след време ще станем шампиони.” Тогава първият ни мач беше срещу митичните “Валяците” (Перник), които бяха много силен отбор и по-късно станаха шампиони. В първия мач в Перник ни победиха с 50:0. Тогава бях капитан, но не играх, защото бях контузен, но след тази загуба събрах момчетата в съблекалнята и им казах: “Вижте, на реванша ще ги победим. Няма да наваксаме това изоставане, но ще ги победим!”
Отначало не ми повярваха, но след това нещо сякаш се запали у тях. Още на първата тренировка след този мач се събрахме 35 души, от които 30 бяха юноши. Тогава разбрах, че са приели думите ми насериозно. Тренирахме всеки ден в продължение на две седмици. На последната тренировка преди мача се събрахме на “кръгче” да си кажем финални думи. Когато ги погледнах в очите, аз вече видях едни мъже. Това бяха момчета на 15-16-годишна възраст, които бяха готови да се надскочат, само и само да победят в този мач.
На следващия ден се събрахме и се оказа, че трима от основните ни играчи липсват, защото са възпрепятствани от изненадващи причини. И се наложи да излезем 14 вместо 15 души на терена. Нямахме резерви и играхме с човек по-малко през целия мач. Преди началото казах една мотивираща реч, но още щом излязохме да играем, знаех, че този мач е наш. Играхме изцяло в половината на перничани. Поведохме срещу най-силния отбор тогава с 14:0 или 15:0. После те ни върнаха няколко есета, но ние продължавахме да ги натискаме и да ги караме да грешат. Отбелязвахме на свой ред. Спечелихме, макар и с недостатъчно точки, за да продължим. Но остана усещането, че сме успели да победим доста по-големи от нас играчи, при това от най-добрия отбор тогава в България, а и с човек по-малко.
След тази победа си дадохме сметка, че трябва да сме обединени, за да побеждаваме. По това време предаваха турнира на Шестте нации - едно от най-големите събития в света на ръгбито. Разбрахме се да гледаме всички мачове заедно, на различни места. Първият уикенд бе у нас. Дойдоха всички момчета, гледахме Шотландия - Англия и коментирахме как трябва да играем. Тогава започнахме да усещаме, че сме отбор. Дори да не станем първи, ние ще се запазим като отбор.
Излязохме в Габрово в мач за трето място срещу “Спартак” (Варна), който бе доста силен, включително и физически. А ние бяхме още момчета, деца. Тогава на шега предложих на съотборниците да си разменим позициите на терена, ако поведем. Без знанието на треньора. Всички го приеха с възторг - бяхме отишли там на първо място да се забавляваме от играта.
Така и стана - поведохме и при една от схватките изпробвахме размяната и се размесихме абсолютно всички по непривични позиции. Тихомир Симеонов само ни погледна от скамейката, но нищо не каза. Всички около него обаче се смееха. Варненци не знаеха какво се случва и каква е тази неочаквана тактика. Играхме така 15-ина минути и в резултат един от най-тромавите ни съотборници успя да пробяга завидно разстояние и да отбележи есе. След мача треньорът ни беше бесен въпреки победата, но пък от друга страна бе адски изненадан да види за пръв път това момче да бяга толкова добре. След успеха дори си разменихме помежду си номерата на фланелките.
Но най-важното след тези две победи бе, че ние станахме отбор, научихме се да бъдем единни дори и в най-трудните моменти, да бъдем ръгбисти. А да бъдеш ръгбист значи да надскочиш себе си във всеки мач, в който играеш, и да вярваш на съотборниците си.
Това се случи през последните две години, от 2021 г. насам, след като се завърнах от чужбина в “Локомотив”. По това време се появи французинът Адриен Фригола, който е в България от желание да си намери нова и интересна работа. Той пристига на стадиона в “Локомотив” от чисто любопитство, без да има намерение да се занимава с ръгби. Но нашият треньор Тихомир Симеонов разбира, че Фригола е бивш професионален състезател на “Тулуза” по ръгби лийг (разновидност на ръгби), и веднага му предлага да се присъедини към треньорския екип.
Този човек за две години коренно промени културата в “Локомотив”. Въведе европейски традиции като след мач да номинира кой е №1 и той да получи примерно фланелка. Както и най-лош играч на мача, което звание е с чисто хумористична насоченост и избраният например е каран да изпие един стек бира на екс.
Така Фригола успя да ни обедини и да решим един голям проблем, тъй като близо три години не бяхме печелили нито един мач. Дори повечето момчета започнаха да се отказват. И този французин помогна “Локомотив” отново да стане фактор в първенството, както и да постави основите на един шампионски отбор.
Преди две години, след прибирането ми от Италия, получих имейл от селекционера на националния отбор Ромен Балмис, че съм включен в състава за гостуването срещу Босна и Херцеговина. Дори още си го пазя. До този момент не бях виждал професионално отношение в България. И се изненадах, когато видях такова след пристигането ни в Зеница - направихме тренировка за отпускане след дългото пътуване. След това работихме за сила, гъвкавост, други специфични неща. През цялото време треньорският екип ни даваше информация как играят босненците в отделни ситуации.
В хотела се сблъсках с правилото, че не може да започнеш да ядеш, докато последният в отбора не седне на масата. Или капитанът не каже “Атака”, което на наш ръгби език означава “Добър апетит”. И тогава осъзнах как Балмис за кратко време бе успял да изгради отбор. При това от играчи на няколко клуба, които до този момент дори са се били на терена, съперничили са си. А сега трябва да се обединят за 2-3 дни.
За това помогнаха и забавни игри, измислени от Ромен Балмис за тийм билдинг. Например се разделяме на звена и играем на “камък-ножица-хартия”. Ако спечелиш, имаш право да удариш другия по главата с мек чук, а той има право да си сложи каска. В бързината често бъркахме и падаше голям смях.
Вечерта преди мача ни връчваха екипите. Тогава Ромен повика брат ми (б.ред. - Смилко Дебренлиев, също настоящ национален състезател) той да връчи моя. Това бе символично, защото допреди 15-ина години баща ми и неговият брат са играли заедно за националния отбор и сега отново двама братя Дебренлиеви застават един до друг на международна сцена. Това бе много емоционален момент, който след това бе подплатен с хубава победа над босненците с 49:24.
На 15 октомври 2022 г. националният ни отбор извърши малко чудо, побеждавайки като гост силния отбор на Малта (б.ред. - №45 в света, а за сравнение тимът ни е №59). Това беше и първият ни мач в настоящата ни дивизия (Конференция 1 - Юг, третото ниво на европейското ръгби под Шестте нации), където имахме за съперници отбори, които никога досега не бяхме побеждавали. Камо ли да мислим да ги победим на тяхна територия.
А първият ни мач беше срещу Малта, там. Още на заминаване обаче ние усещахме, че този мач ще го спечелим. Тренирахме цяла седмица високоинтензивно. И всяка тренировка бе точно 80 минути - колкото е мачът. Постоянно работихме върху нашите слаби звена. Отделно след пристигането ни в Малта треньорът ни Ромен Балмис ни каза да се движим винаги и навсякъде заедно, като отбор. Защото на предишни гостувания често се разделяхме на групички за разходки.
В заветната събота - деня на мача, направихме традиционното сутрешно раздвижване. Тогава видях как всеки си знае мястото на терена и за пръв път бях убеден, че и Господ да слезе, няма как да бъдем победени. А в същото време много специалисти твърдяха, че нашият възход ще спре точно срещу Малта.
Времето беше горещо и влажно, но ние се бяхме аклиматизирали там достатъчно дни. На загрявката видях малтийците как излязоха спокойни, със самочувствие, надути, дори не загряха сериозно. На прибиране към съблекалните преди мача техните фланелки бяха сухи, а от нас се лееше пот и в очите на момчетата се виждаше желание и настървение да бъде постигната тази победа. Виждаше се бойният дух на българския народ.
Последният мач между България и Малта беше през 2003 г. и го помня, защото тогава баща ми ме заведе за пръв път да гледам националния отбор - на стадион “Локомотив”. Малта ни би много - 96:3. И сега, когато ми се отвори възможност да играя срещу малтийците, в мен имаше желание за реванш. Защото още тогава бях казал на баща си, че искам да играя срещу Малта и искам отмъщение за това, което направиха те тогава. С такава настройка излязох.
И какво се случи - на полувремето вече водехме с 9:0 или 12:0. Насред Малта! В съблекалнята между двете части Балмис ни каза, че трябва да играем още по-силно, ако искаме да спечелим този мач. Да сме още по-бързи и безкомпромисни. И ние излязохме като истински лъвове. В крайна сметка победихме с 23:14, за пръв път в Малта! И тяхната публика се бе смълчала. А радостният Балмис ми каза след края: “Ей, днес е Малта, а утре ще е Нова Зеландия!“. И тогава осъзнах, че нашият ръгби тим е националният отбор на България, който може да покаже на цялата страна какво е да играеш с желание за страната си, да се бориш за нея.
През юни 2021 г. отидохме в Белград, за да играем мачове по Ръгби-7 (разновидност на играта със седем състезатели от всеки отбор) в Конференция 1 на Европа. Тогава точно бяхме изпаднали от по-горната дивизия “Трофи” и националите ни бяха много наранени, че отново ще играем на долното ниво.
Успяхме да получим едноседмичен лагер в НСА. Тренирахме триразово много здраво. Никой не очакваше от нас да станем шампиони. Но ние го знаехме, играещият ни треньор Ивайло Иванов също. Пристигнахме в Белград и автобусът ни спря пред един много модерен хотел. Ние не бяхме нощували в подобен и започнахме да се шегуваме, че е станало объркване и всъщност трябва да спим в една недостроена сграда наблизо. Но този път федерацията бе избрала най-доброто за нас.
Вътре ни посрещнаха като шампиони, бяхме само ние и отборът на Монако. Всички останали бяха отседнали в по-евтини хотели. Ивайло ни каза: “Момчета, задължени сме да станем шампиони. Очакват го от нас”. А играехме с отбори, които никога не бяхме побеждавали на Ръгби-7: Молдова, Австрия, камо ли Монако, които бяха налели 8 млн. евро за подготовка за този турнир.
И започнахме - първи три мача, три победи (над Словения, Черна гора и Андора). На следващия ден напрежението расте - бихме Австрия 24:7. Срещу Молдова също победихме - 17:14.
Накрая срещу нас се изправя Монако. В техния състав имаше един много опасен играч, когото познавах още в мачове на юношеските формации. Предупредих съотборниците си за него, за да можем да го култивираме на терена и да отбележи възможно най-малко точки. Но Монако ни поведе с 14:0 и точно този играч направи есе.
Тогава имахме един състезател от НСА Борис Тодоров, който е интроверт. Седи сам, не говори с никого. Преди мача му подхвърлих: “Сега ще отбележиш ли в мача едно есе?“. Той ми отвърна: “Не, ще отбележа хеттрик, а последното ми есе ще бъде победното”.
И… първо есе на Боби Тодоров - 7:14. Второ есе за него - 14:14. Последна минута - трето есе на Боби Тодоров - 21:14! И тогава той се обърна към мен и спокойно ми заяви: “Казах ли ти?!“.
В този миг емоциите избликнаха - опитни ръгбисти като Ивайло Иванов, Цветостин Цветков и капитана на тима ни по Ръгби-15 (най-разпространената версия) Петър Николов се разплакаха. Тези големи мъже, които толкова пъти са се пробвали, най-накрая бяха спечелили европейска титла и право да се върнем в горната дивизия “Трофи”.
